..., но забрави!

Веднъж попита истинска ли съм или играя.
Ако игра е, значи много съм добра!
А аз съм истинска,
оказа се това, непреодолимата беда.
Нима в живота всичко хубаво

залива ни без труд и ей така!

Нима не искаме да има хора, срещи,

сгряващи изстрадалата ни душа!

И дават ни се някога такива, 
от щастие летим,

а после всичко рухва във забрава..

Не можем сякаш, 

красотата между нас 
в простите неща да съхраним.

Защо ли с лекота 
щастието си сами рушим!

Нима не можем ценното 
в човешкото да оценим!

А после страдаме, 
че нямаме късмет,

че Бог не давал нази 
повече и по-напред….

А като дава, к‘во? 
Разбрахме ли това!

И как опазваме отдаденото 
с ум, сърце, дела!

Към химери тичаме, 
стремглаво през глава

Упорито забравяме 
аромата на среща с цветя.

А после унили над чаша с забрава
стоим във нощта

Сълзите напират… 
и тъжно и пусто е ...без Любовта….

© Пепа Рашева
     2 май 2018г

Внимание! Този стих е обект на авторско право. Публикуването или разпространението му, изцяло или отчасти, се разрешава САМО с посочване на автора И АКТИВЕН ЛИНК към оригинала. Публикуването му с комерсиална цел  без изричното съгласие на автора е ЗАБРАНЕНО!